Имигрантските истории създават визуално зашеметяващ театър в Kin — преглед

Тъй като имиграцията е толкоз под напрежение и оспорван проблем сега, драмата може да се отлепи от лозунгите и статистиката и да ни подсети за включените човешки истории. В Kin at the National, театралната компания Gecko се заема да сътвори едно такова шоу: надълбоко персонална продукция от артистичния шеф Амит Лахав, която доближава обратно до личната му фамилна история, с цел да сътвори блестящо, образно зашеметяващо парче физически спектакъл. Но макар че посланието е мощно, липсва интимността, която би могла да го накара в действителност да удари.

През 1932 година бабата на Лахав бяга от Йемен за Палестина, с цел да избяга от гонене. Тук нейната история се трансформира в подтик за по-обширна публикация за разселването, в която безименни групи имигранти се срещат неведнъж с предубеждения, отменяне и неприязън от управляващите. Физическият жанр на запазената марка на Gecko става основен за разказването на истории. Шоуто (създадено с компанията от Lahav) се характеризира с непрекъснато придвижване: героите в никакъв случай не се откриват дълго преди да бъдат преместени и има неспокойно, безкореново чувство в парчето.

Табли, красиво осветени и композирани, се въртят и придвижването е точно хореографирано, актьорският състав удря жестове дружно в хор от болежка. Няма видим сюжет: актьорите от огромно многообразие от среди приказват личния си език, само че постоянно бързо и нечуто. Това е умишлена техника: техният боязън и възбуденост са осезаеми, само че самостоятелните им причини и изрази са изгубени за нас - те остават група непознати. Музиката и костюмите също се плъзгат сред култури и времеви рамки.

Тази липса на специфика е по едно и също време мощ и уязвимост. Той се отдръпва от съответното, с цел да направи по-универсалната точка, че изселването и изгнанието постоянно са травматични и обезверените хора са обезверени, без значение от епохата или повода. Но най-важното е, че неналичието на самостоятелен фокус и явен роман се трансформира в разграничаване. Някои шокиращи моменти — жена, намазана с жълта боя; човек, заставен да " побелее " - да се открои, само че в по-голямата си част обособените истории стават част от водовъртежа. Копнеете за тясно взаимоотношение с героите: същността на положителната драма.

Краят обаче, който се отнася по-откровено към настоящи събития, е извънредно мощен. И може би най-трогателният миг е, когато изпълнителите пристъпват напред, с цел да разкрият личното си завещание. Това просто ви кара да желаете да чуете повече от техните самостоятелни истории.

★★★☆☆

27 януари,

Kim's Convenience

Park Theatre, Лондон

Личният опит дава информация и за Kim's Convenience на Ins Choi, действието на което се развива в магазин на ъгъла на Торонто от корейско-канадско семейство и ненапълно въодушевен от произхода на Чой. Тази достоверност е един от факторите за триумфа на драмата и нейния следващ петсезонен успех като ситком на Netflix.

Сега радостната нова продукция на Естер Джун (европейската премиера) се връща към истинската театрална версия от 2011 година, която има огромното преимущество да сложи публиката в магазина с героите; Комплектът на Мона Камил е толкоз богат на елементи, че сте мощно изкушени да се намесите и да купите няколко закуски за пътуването до у дома.

Самият Чой играе paterfamilias господин Ким (Appa за фамилията му), носейки му комбинацията от изострен, сериозен взор и топла обвързаност, която зарежда цялото парче. Когато го срещаме за първи път, до момента в който отваря магазина, Аппа мърмори за паркираната извън японска кола и по-късно подлага щерка си Джанет, която не желае, на лекция за това кои клиенти най-вероятно ще откраднат, въз основа на подозрителен набор от стандарти.

Възгледите на Аппа и решимостта му да се намеси в живота на Джанет постоянно са в основата на фамилните разногласия, до момента в който въпросите за завещание и принадлежност – познати на доста имигрантски фамилии – пронизват драмата. Упоритата работа на Апа го сложи в сърцето на общността, само че защото наближава пенсионирането си, бъдещето на магазина е под подозрение. Джанет, която мечтае да стане фотограф, не се интересува да се заеме с това, синът му Юнг е отчужден и има разработчици с остри костюми, които душат в близост.

Покриването на всичко това в границите на един ден е разпъване и няма време за задълбочено проучване на проблемите, до момента в който решението, въпреки и прочувствено, е нереалистично бързо. Но на всички места текстовете на Чой балансират острата почтеност с нежната комедия.

Актьорският състав дава отговор на този дух. Джанет на Дженифър Ким ловко подсказва какъв брой опонира е тя сред желанието си за самостоятелност и привързаността си към родителите си; Майлс Мичъл пъргаво играе поредност от клиенти, всеки със прикрит мотив; Намджу Го извършва с великолепие подписаната роля на брачна половинка Умма. И едно от огромните достижения на пиесата е да отдаде респект на всички тези магазинери, работещи от самото начало, които работят на толкоз доста улични ъгли.

★★★★☆

До февруари 10,

The Enfield Haunting

Ambassadors Theatre, Лондон

The Enfield Haunting е тайнственост. Не единствено историята – въодушевена от прословутия случай от 70-те години на предишния век с две млади девойки, които станаха център на явна полтъргайст активност в скромна къща в северен Лондон – само че и самата пиеса. Трудно е да се разбере по какъв начин, в ръцете на толкоз надарен и умел екип, такава шумна история е довела до толкоз студен резултат. Пиесата наподобява приглушена, като че ли събитията някак си са били покрити с прахуляк, а темпото е изключително солидно.

Сценаристът Пол Ънуин и режисьорът Ангъс Джаксън компресират историята в една нощ, която би трябвало да придаде фокус и напрежение ; те също се отклоняват от чистия смут и към по-фина полемика на страха и несигурността. Но резултатът е, че драмата става дребна и объркваща. По-малката щерка Джанет (Ела Шрей-Йейтс) е затворена, безмълвна и обладана от чудноват пълнозвучен глас; по-голямата щерка Маргарет (Грейс Молони) се разхожда, правейки мрачни саркастични изказвания. Тяхната майка, Пеги, изиграна от Катрин Тейт в необичайно скован режим, се пробва да наложи нормалност, до момента в който неотстъпчив комшия (Мо Сесай) и душевен откривател Морис Грос (Дейвид Трелфол) не престават да нахлуват.

Има такива огромен капацитет тук: паранормалното и психическото се сблъскват и шоуто повдига опцията психическият стрес в действителност да провокира необясними събития. Сред неочаквани удари и проблясъци, злокобни призраци и насилствени вълнения, до момента в който предмети от мебели и даже самата Джанет се разхвърлят в близост (илюзии от Пол Киев), се появява плетеница от прочувствени проблеми. Призраците от действителния живот включват отсъстващ и евентуално малтретиращ татко, зората на юношеството на девойките, финансовата неустановеност на фамилията, разкрития за някогашен жител на къщата и, в тази ситуация с Грос, загубата на дете. Натрапниците – действителни или други – са най-вече мъже.

Всичко това може да е по едно и също време тревожно и завладяващо, само че тук се разрушава в земята. Няма време да оставите концепциите да се влеят или да дишат, разговорът наподобява изкуствен, а героите шаблонизирани, макар най-хубавите старания на актьорския състав. Всички наподобяват кестеняви. Неравна нощ, само че за жалост не по добър метод.

★★☆☆☆

До 2 март